Искам да разкажа нещо, за да ми олекне.
Няма нужда да ме упреква някои и да ми разправя, че сама съм си виновна, защото аз и сама си го знам, без да трябва някои да ми го казва.
Които е чел и си спомня, преди доста време бях споделила колко ми е мъчно заради човека, които ме остави и т.н. няма пак да разказвам същото.
5 месеца и половина след като се бяхме разделили, аз отново се видях с този човек. И знаех - знаех, че още го обичам така, както и в началото, както и в края, както и тогава.
Той ми се извини за начина, по които се е разделил с мен, явно съжаляваше и че ме е оставил... не съм имала намерение да се събирам отново с него, но и това се случи.
Да-а-а, едва ли ми вярвате, но... ако имах намерение отново да съм с него, ако знаех, едва ли щях ден преди да се съберем да плача 3 часа нон-стоп, защото не съм с него, защото щях да си тръгна скоро, защото нямаше да го видя поне 2 месеца, защото... го обичах.
Нямаше... както и да е, но се случи...
Когато после сме говорили за това, и двамата открихме, че много независещи от нас неща са спомогнали да се съберем, че никои не го е планирал, и че ако само едно от всички тези неща не бе станало, както той се изрази, \"ти щеше да си заминеш и може би никога нямаше да се съберем - затова съм щастлив, че се събрахме\".
Опитвах се да простя, беше ми много трудно, но опитвах... стараех се отново да му давам каквото мога от себе си...
каза ми, че оценява това, че отново съм решила да бъда с него, че нямало отново да направи същата грешка, да си тръгне от мен... но го направи, пак. Напоследък си имахме малко повече проблеми, аз бях нервна, а него сякаш не го бе грижа.
Имах нужда просто някои да ме прегърне, да ме целуне искрено и да ми каже, че всичко ще бъде наред, че няма нужда да се притеснявам...
Толкова ли много исках?...
И трябваше ли да му кажа, че точно от това имам нужда?
Толкова ли е трудно да разбереш някого, с когото си бил толкова време? И след поредната караница той заяви, че мислел, че ще е по-добре да се разделим, не искал, но смятал, че така ще бъде по-добре.
Това, което най-много ме натъжи, обиди и нарани, беше "Съжалявам, че се събрахме, не трябваше, не че не ми е било хубаво с теб, но нямаше смисъл".
Той остана много учуден, че аз не съжалявам, дори ме попита защо.
"Не са чак толкова много хубавите моменти в живота, че да съжалявам и за тях, пък и аз не мога да намеря и да обикна така лесно някого" - това беше моят отговор. Защо да съжалявам? Взехме решение да се опитаме да се справим със ситуацията, да бъдем по-търпеливи, да не се отказваме при първата пречка...
Една седмица след това всичко беше добре, не се карахме (аз поне не съм се въздържала, ами наистина не съм имала причина да се карам с него), говорехме как може би другата седмица ще ходим на кино. Как когато стане студено и завали сняг ще ходим да се пързаляме и да играем в снега, как ще му видя зимното яке, когато застудее още малко...
Исках на шега да му открадна сърцето...
А той ме попита колко пъти? - не можело да го открадна пак, защото вече било при мен.
("Да ти го върна ли тогава?" – попитах аз.
"Не искам" – отвърна той)...
Разбрахме се, когато си дойда в неделя, да се обадя да се видим.
Така и не се видяхме.
Обадих се, но той вече си беше уговорил излизане с най-добрия си приятел.
Когато го попитах да ми каже честно дали иска да е с мен или не, ми отговори, че и той не знаел вече... да сме се видели "утре" да поговорим.
Не пожелах. Казах му да си върви щом иска, че не съм аз тази, върху която да се учи какво иска или не иска, да не ме търси повече, да не говори за мен, да ме забрави, все едно че съм умряла. Не исках да говоря с него.
Защо?
За да ми каже пак колко съжалява и че няма смисъл?
За да излезе, че аз не мога да задържа човек до себе си?
За да ми каже, че той е такъв и няма да се промени?
Никога не съм искала да се променя и съм му го казвала. Имаше някои неща, които не харесвах у него, но никои не е идеален, и аз го обичам именно такъв, какъвто е.
Още ме обичал, но не виждал смисъл, кои тук ще ми каже, че две седмици, през които сме имали повече проблеми, са достатъчни да решиш че не искаш да бъдеш с някого?
И в какво да търсим смисъл тогава, ако любовта не е достатъчна?
Какво ли, не съм дала, какво толкова съм поискала?
Давах каквото можех, исках да давам.
Не искам обаче да прося любов. Не искам!
И това, за което най-много ме боли е, че след време той отново може да разбере, че е сбъркал.
Когато бъде с някоя, която да иска да го променя, както на нея и се иска, когато бъде с някоя, която просто иска да си има някого за ей така, когато намери някоя, която да се откаже от себе си, за да му угоди... защото аз бях такава, каквато съм.
И той ме харесваше именно такава. Не мога да разбера защо толкова лесно захвърля всичко, защо се отказва да се бори за нещо, защо се предава при първата трудност.
Нима някои тук е имал идеалната връзка, без да се кара, без проблеми или аз нещо бъркам?
Лошото е, че аз наистина обичам този човек, така както няма да обичам всички в живота си. Едва ли ще са толкова много мъжете в живота ми, които ще обичам така и ще приемам.
Колко ли пък от тях ще ме обичат истински?
Каква е равносметката тогава?
И никога, никога няма да обичам така - все още по детски, невинно, красиво, без задни мисли, всеотдайно, и все пак съзнателно.